Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.10.2018 17:44 - РАЗЧУПВАНЕ НА ПРОСТРАНСТВОТО
Автор: rosiela Категория: Изкуство   
Прочетен: 1827 Коментари: 4 Гласове:
-8


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
/ разказ по действителен случай / Та пътувам аз онзи ден, както обикновено, с една голяма чанта към вилата, разположена на още една седалка до мен. Делник, време хубаво, на следващата спирка се юрват куп туристи в обедно време, решили да посветят някой час я по горите на Бистрица, я по поляните на Железница, китни села над София, които не се водят квартали. И рейсът се напълни сериозно. Ама те са обикновено в добро настроение, било седнали, било правостостоящи. Последна се качи жена с дете. Яка на вид, едра българка, с прошарени коси на конска опашка, а в ръцете - о, мамо мила : две големи торби с продукти в лявата ръка, тумбеста ученическа чанта в дясната, на гърба с препълнена немалка раница. И до нея едно малко момченце в началните класове. Стои жената и мълчи. Вътрешната ми интуиция само по този жест познава добрия отруден човек. Сместих някак голямата чанта и поканих детето: - Ела да седнеш, миличък. - И потупах с ръка по съседната седалка. Детето се поколеба. - Седни там, до жената - грубичко се сопна майката. - Ела, ела, даже ще сложим до нас и ученическата чанта, че като гледам - багажът на майка ти е по- тежък от нея. Детето се осмели и седна. Понеже бях достатъчно ясна, до мен стана един мъж около четиридесетте и я покани да седне. Да седне, ама не може. Залитна, добре че скокнах и я хванах за китката. - Полека, госпожо. То така е българката, отдалече се познава. С доста усилие,поради торбите и раницата на гърба си, жената седна до момчето. Намести продуктите между краката и изведнъж заплака. - Добре ли сте? - Изнервена съм, мила,- неочаквано топло каза тя. - В този отруден живот. - Недейте. Всички сме така. Извадих една книжна кърпичка и я подадох. В този момент осъзнах, че цял рейс мълчи и нас гледа. От толкова наши дърдорковци, как се умълчаха, не знам. Жената пое кърпичката, намери сили за усмивка и ме погледна с насълзените си очи: - Аз не съм в рейса за Железница. Или пътувам в друга планета, или Вие сте от друга планета. - Не, не, от тази съм, спокойно, - схванах веднага хуморът аз и се засмях. - Не сте! - настоя тя. - Толкова човещина за такова кратко време се среща вече... - поколеба се, - на сто години веднъж. - А-а-а-а, по - често е, просто няой трябва да започне. И ние сме си състрадателни... Тя нищо не отговори, просто недоверчиво поклати глава. Изведнъж се обади момченцето, което досега мълчеше: - Мама е за всичко, затова. Двамата сме сами с нея и знам, че й е много трудно. Тя го изгледа изумено, но нищо не каза.Нищо не казах и аз, само погалих малкия по главичката.Тя видя жеста ми, явно това я трогна и продължи: - Вдовица съм. Наистина съм за всичко. - Разбирам. Детето пак се обади: - Е, поне се уча добре, да се радва мама. - Браво, миличък. Как се казваш? - Иван. Като дядо ми. - И нямаш нищо общо с онези Иванчовци, дето все ги осмиват, че са глупавички в някой виц. Да, ама малкият възприе думите ми буквално, не като шега и попита: - Как познахте? - Как ли? Ами по очите. Имаш умен поглед. - Благодаря. Наоколо се разсмяха. Една жена се обади, беше около тридесетгодишна: - Колко малко се иска да бъдем хора? - Нали? - усмихнах се аз. И понеже много харесах Иванчо,си говорихме ча-а-а-ак до моята спирка, където се сбогувахме вече почти приятели. 6 октомври 2018г., София - Симеоново Росица КОПУКОВА



Гласувай:
4



Следващ постинг
Предишен постинг

1. missana - "Колко малко се иска, за да бъдем хора"
06.10.2018 18:34
и в колко трудни времена живеем. Браво, Роси! Трогателна си в проявата си на човещина. Дано личният ти пример породи подражание.
цитирай
2. rosiela - Винаги, Младене.
06.10.2018 19:04
Има нещо заразително в мен. Благодаря ти.
цитирай
3. apostapostoloff - Времената не са ни виновни.
07.10.2018 10:14
Виновен е българският манталитет, който все ни кара да дирим кусурите на другите и да ги обсъждаме и заклеймяваме. Това никога, ама никога няма да се промени. Защото и фашизмът, и комунизмън ни научиха на едно: хората не се променят!
цитирай
4. rosiela - Има истина, Апостоле.
07.10.2018 11:13
apostapostoloff написа:
Виновен е българският манталитет, който все ни кара да дирим кусурите на другите и да ги обсъждаме и заклеймяваме. Това никога, ама никога няма да се промени. Защото и фашизмът, и комунизмън ни научиха на едно: хората не се променят!

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: rosiela
Категория: Поезия
Прочетен: 6605124
Постинги: 5041
Коментари: 23943
Гласове: 9774
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031